Български народни песни - Моята страст след последния час - Изява в носия

Шопска фолклорна област
В шопската фолклорна област освен едногласно се среща и характерното двугласно пеене. Първият глас се изпълнява от една певица, която "издига", "извиква", "рука". Вторият глас, който "влече", "слага", "следи", се изпълнява от няколко певици. Той "украсява" мелодията и може да лежи върху един тон както при пиринския двуглас. Характерен за шоплука обаче е двуглас, при който вторият глас също се движи близо до първия и създава характерното остро звучене. Мелодическото движение на втория глас е по-пестеливо в сравнение с основната мвелодия. Двугласните песни се изпълняват от жени.
Особено характерен тук е двугласът, който е неповторимите си паралелни секунди е един от най-отличителните белези на областта. Певците като че ли сами се стремят да получат секунди – дори там, където могат да се избегнат: долният (по-ниския – ІІ глас) следва движението на основната мелодия, която е с малък тонов обем. Шопските двугласни песни звучат много интересно – някак “остро”, даже пронизващо. Тези песни обхващат всички жанрове – старинни седенкарски, трапезни и особено жетварски песни, които са на един или два гласа. Едногласните песни са по-раздвижени, често с високо провикване в края на мелодията. Пестеливостта в двугласните песни намира пълна компенсация в другия вид шопски песни – речитативните. Те са едногласни, волни, започващи с богато орнаментирано възклицание – подготовка за слушателя, последвано от низходящо движение. Песента завършва обикновено с подобни на началните възклицания с богата орнаментика. По този стереотип на мелодическо развитие, тук се пеят стотици стари, юнашки и исторически песни, наричани от народа “кралимарковски” или “сватовски” песни. Голяма част от едногласните песни са местните жетварски песни “по саме”, които се изпълняват най-често антифонно – една певица запява, друга и отпява. Такива са предимно седенкарските припявки, които тук са на особена почит.
Изпълнители на местните двугласни песни са само жените, които пеят открито, рязко, особено силно. Едногласните бавни песни, както и жетварските двугласни песни се изпълняват с един типичен маниер на “разтрисане” – насичане на тона. Тук се срещат старинни моноритмични хороводни песни в размер 2/4.
Едни от най-разпространените народни инструменти в Шопския край са дудука, гъдулката, гайдата и кавала. Преобладават двугласните инструменти, които често са съпровождащи на народните песни, но и предимно на едногласните или хороводните.

Родопска фолклорна област
Вслушайте се в Родопа планина, тя е море от песни. Родопската песен е звучна, волна, широка, гальовна. Преобладават лиричните едногласни мелодии с широкотонов обем. Характерен интервал за родопските мелодии е септимата, както и малката терца  в края на песента. Най-чист е стилът на Средните Родопи, където и до днес народната песен звучи нестихващо.
Дивната планина е населена предимно с малки села и махали и тук все още намираме песни в тясна връзка с живота на хората, чисти, неподправени, искрени. В Родопите жените пеят полузакрито, с нежно тонообразуване. Естествената постановка на родопските певици им позволява да пеят в значително по-висок регистър и особено българомохамеданките, които имат по-широк гласов диапазон. У мъжете преобладават ниските гласове – баритон и бас. В Родопите народната песен се изпълнява равностойно от мъже и жени.
Тук пробладават песните на седянка, които по тематика са разнообразни, но преобладават любовните, тъй като на седянка ходят предимно младите.
Много са разпространени тъжните песни на гурбет, които са били два типа – на тръгване и на връщане.
За местните мелодии е характерно постепенно движение, но не липсват случаи и със скоково движение, при което всеки устрем нагоре се компенсира с постепенно връщане на мелодията надолу. В Родопите липсва разнообразие на метруми и размери. Преобладават песни в размер 2/4 на хоро. Голяма част от песните са бавни, често без определен размер (безмензурни). Макар и без определен размер, те все пак са подчинени на равномерна метрична пулсация, която е подредена вероятно от традицията бавните песни да се пеят едногласно от солисти или от група певци.
Музикалните инструменти, които огласят Родопите са малко – гайда, тамбура, кавал. Най-често срещаният музикален инструмент в Родопите е типичната за този район “каба” (ниска) гайда, която е по-голяма по размер от “джура” (висока) гайдата – има по-дълго ручило, което издава нисък, протяжен, матов тон. Може да се срещне и “каба” гайда с 2 гайдуници. На този инструмент се изпълняват всички песенни мелодии. Освен гайдата планината постоянно ечи и от медните овчарски звънци – чановете, чийто звън напомня нежните звуци на родопската тамбура.

Пиринска област
Който е виждал красотата на Пиринския край, той може би е усетил и неговата музика.
Характерна отличителна черта на пиринската песен е двугласът. Често една певица изпълнява първия глас, а две, три или четири певици изпълняват втория равен глас, наречен “исо”. Заради малкия тонов обем на песните понякога първият глас слиза под втория. Мелодичната линия е плавна, срещат се характерните превиквания. Някои мелодии се изпълняват с “ацане” (хълцане) и “тресене” (къдрене, разтрисане на гласа). Голяма чат от песните са безмензурни (без размер).
Събират се на седянка група жени, споглеждат се и започват изведнъж да пеят. Звучи двугласно чудесна мелодия, чисто, ясно, красиво, сякаш цял живот са репетирали и дялали мелодията, за да стане тя така съвършена, оригинална, богата на багри, неповторима по звук.
Народна песен в Пиринския край е твърде разнообразна, защото тук са ставали големи преселвания, най-вече от Драма, Сяр,
Тук намираме почти от всички видове жанрове характерни за българския народ. Най-обичани от трудовите песни са жетварските, които се пеят сутрин, на обед, на почивка, на връщане от полето и по време на жътва. Други любими песни тук са седенкарските, които ги наричат още “на седешки”. Те са разнообразни по тематика и мелодика и са един от най-запазените жанрове. Макар, че на много места хорото не се играе на песен, хороводните песни се пеят заради игривите им мелодии и интересно съдържание. Те са предимно в размер 2/4, 7/16 (мъжка и женска ръченица) и 9/16. Остроумие и хумор лъха от тези чудни пирински песни, в миналото звучали по мегдани и народни празници. Особено характерния размер 7/16 от ІІ-ри вид, мъжка ръченица с първи дълъг дял е най-типичния местен белег. Много известни на целия народ пирински песни са в този размер: “Македонско девойче”, “Лиляно моме, Лиляно”, “Зашумете мури от Пирина” и много други.
В този край липсват богато орнаментираните бавни песни, характерни за съседните на Пиринска област Родопи, Тракия и Северна България. Тук се срещат особен род по-резки извивки, които придават стегнат характер на бавните песни изпълнени с хълцания и разтрисане.
Старите пирински песни са на типичен пирински диалект – западно българско наречие, богато на архаизми, със запазени интересни граматически форми и типични звукосъчетания.

Тракийска фолклорна област
Тракийската низина се огражда от Стара планина, Пирин, Родопите и стига чак до бреговете на Черно море. Към тази област, от Пазарджик на изток, влизат и много селища от източните склонове на Родопите. Може да се каже, че Тракия е основната фолклорна област в България.
За тракийската област е характерно едногласното пеене, с богато орнаментирани бавни песни. Жените пеят открито, силно, естествено, но в доста тесен тонов обем. Отделна певица има обем не повече от 10-11 тона (децима, ундецима) и стига до ре1 (d1). В ниският регистър има сравнително по-широк диапазон – до, ре, ми на малка октава (d, е).
Пеят предимно жените с доста богат репертоар от обредни до епични песни. Типичен на пеене е антифонното пеене (с отпяване), което се среща във всички жанрове. Този начин на пеене сега се среща предимно в коледарските, жетварските и хороводните песни. Строежа на мелодията е близък до този на останалите фолклорни области – с постепенно движение (с изключение на коледарските). Тоновият обем е тесен – кварта, квинта с преобладаващ минорен или фригийски тетрахорд, типичен за обредните, хороводните и жетварските народни песни. В по-широк тонов обем са трапезните и седенкарските песни, които в своето мелодическо развитие и разнообразие достигат до октава и нона (8, 9), а и до по-широк обем. З бавните тракийски песни е характерен двуладовият мелодиен строеж, при който първата мелодийна редица е в един лад, а втората – в друг.
Тракийската народна песен е бедна откъм неравноделни размери. В районите със запазени традиции, местни песенни образци се срещат в 2 типа песни – в 2/4 размер (хороводни и обредни)
и бавни без размер (безмензурни) песни на трапеза и седянка. Много от втория тип песни – безмензурните – се превръщат в шедьоври на българския песенен фолклор с изящната си лирика, надиплена и богато орнаментирана мелодика и нежно-матова звучност. В отделни райони на Тракийската фолклорна област наред с хороводните песни в 2/4 размер се явяват ръченицата (в 7/8 – І вид женски),
както и песни в ритъма на пайдушкото хоро (5/8, 5/16). Този факт доказва дълбоките пластове, от които е разцъфтяла тракийската песен, като наследница на първичния, старинен тракийски стил. Изключение от горепосочените видове песни в равноделен размер правят коледарските песни и хороводни мелодии, които са в най-различни неравноделни размери.
В Тракия коледарския обичай е най-широко застъпен и песните, свързани с него са изключително поетични, разнообразни по тематика, строеж и мелодия. Тук коледарската песен е енергична, бодра, жизнерадостна с отривиста мелодика, винаги в темпо “giusto”, с чести низходящи и възходящи скокове на кварти или квинти.
Тракийската фолклорна област е изключително разнообразна в жанрово отношение – тук се срещат и много характерни песни, свързани с пролетните обичаи. Особено се отделя лиричния цикъл песни на “филек”, между които се срещат редкия размер 8/8. Едни от най-разпространените пролетни народни песни са лазарските, които в някои райони се наричат “на пеперуда”.
Кавалът е незаменим другар на тракийския селянин и този факт е доказва от ярките следи, които той е оставил в характера на тракийските народни песни. Много от орнаментите в бавните песни са буквално пренесени от кавалджийските мелодии. Тук казват: “пее, сякаш кавал свири”, като дори някои специфични интонационни белези на кавала “сеченето” (вид повторение на един с леко чукване върху отвора) е намерило отражение в пеенето на певиците.
Към този регион спада и Странджанският край, който има свое типично звукоизвличане в пеенето и особено в танцовия фолклор. Районът на Странджа планина започва южно от Бургаския залив, простира се между Черно море и Дервентските възвишения и достига до турското село Странджа. Станджанските хора заемат особено място сред източно-тракийските танци, както по своята специфика, така и по стил. Много от тези хора имат обреден характер – нестинарските игри представляват мистичен танц върху огън; такива са и великденската ръченица, карнавалните игри – кукерите и др. За цяла Странджа е характерна и оригиналната, емоционална младежка пролетна забава “Филек”. За нея са характерни ситните стъпки в дясно, подтичването и други черти, които откриваме и в моминските пролетни игри, изпълнявани в цяла Тракия и Добруджа.
Странджанските хора са общи. Солово се изпълняват само при надиграването в ръченица. Срещат се хора в полукръг и в права редица. Те се съпровождат с песен, а в последно време и с народни инструменти- гайда, кавал, тъпан и др.

Добруджанска фолклорна област
В Добруджа се срещат два стила – тракийския и балканджийския, които постепенно се вливат в дълбоките слоеве на доста древните местни традиции. Наред с тракийските и балканджийските песни звучат и богато орнаментираните безмензурни жетварски, трапезни и седенкарски песни. Добруджанската бавна песен се изпълнява равностойно от мъже и жени. Тук за разлика от много други области жените често пеят във висок регистър, закрито.
Специфично за Добруджанския край е създаването на нов, но характерен само за този регион инструментален стил, изпълняван на гъдулка, кавал, гайда. Особено прочути са добруджанските танцови мелодии “ръки”, “сборени”, “ръченица” и др. Няма да е преувеличено, ако се каже, че тук се оформя интересна инструментална школа, като резултат от взаимното проникване на тракийския и балканджийския музикален фолклор. Не трябва да се подценява и влиянието на музикалния фолклор на съседна Румъния, която взема елементи от българския фолклор (7/16 размер), но и дава на българския инструментален фолклорен стил някои специфични прийоми на изпълнение
Специфично за Добруджанския край е създаването на нов, но характерен само за този регион инструментален стил, изпълняван на гъдулка, кавал, гайда. Особено прочути са добруджанските танцови мелодии “ръки”, “сборени”, “ръченица” и др. Няма да е преувеличено, ако се каже, че тук се оформя интересна инструментална школа, като резултат от взаимното проникване на тракийския и балканджийския музикален фолклор. Не трябва да се подценява и влиянието на музикалния фолклор на съседна Румъния, която взема елементи от българския фолклор (7/16 размер), но и дава на българския инструментален фолклорен стил някои специфични прийоми на изпълнение